​За червената пустиня

Как се преживяват срещите с арестите, полицейските участъци и концлагера Белене

Христо Марков

/Никола Даскалов. Няма оазиси в червената пустиня. Сиела, 2014/

Вземете си тази книга. На всяка цена, защото тя е за разказа, който все отлагаме или не искаме съзнателно да ни буди в сънищата, за неразказаното вчера. Него го няма в учебникарските страници, обществото съзнателно и почти насилствено е принудено да не си спомня за голямото Зло-комунизма. А беше вчера, беше толкова скоро.

Авторът, осемдесет годишният Кольо Даскалов е преминал през стъргата на Белене, а след това до 1989 г. животът му все е белязан от дамгата: „убит баща от Народния съд, въдворяван в трудово-възпитателно общежитие…”, но не се занимава само със своите премеждия. Прави нещо по-важно, покрай личната си съдба анализира в книгата технологията на Злото, системата за тотален контрол, страх и подчинение още от юношеските години. През личното битие ще разберем, че дори на 13 години един ученик може да е „контрареволюционен елемент”, да подготвя саботажи срещу народната власт, да мечтае да изсвири погребален марш на „вожда и учителя” Г. Димитров и в крайна сметка да … пише дневник, който по никакъв начин не кореспондира с щастието, заляло България в края на 40-те год. на 20 век. Изчакват го да навърши 18 год. и тръгва по пътя на милиционерския произвол, за да стигне до Белене. Книгата на Даскалов, освен всичко друго, е и класическа илюстрация на зловещата теория за „удара по средата” – основен елемент в теорията на Лео Бронщайн–Троцки. Да се нанасят жестоки, неочаквани, труднообясними удари върху хората, напълно безпричинно, безкритично, да държиш в перманентен страх цял народ, да създаваш мъченици на съмнението и подозрителността, да поглеждаш най-близките си с едно на ум, защото не знаеш откъде ще ти се стовари поредната репресия. Поне аз в нашата мемоаристика не съм срещал анализи върху този феномен на комунистическия терор, а Даскалов го прави по прекрасен начин. Разбира се, с това задължително вървят откровените дивотии и простащината на социалистическите властници, включително учителите в Ябланица и Тетевен.

Младият Даскалов се среща по арестите, полицейските участъци и концлагера Белене и с невероятни хора, с непостижими характери на твърдост, безкомпромистност и човещина. Сцената с болния, разсипан и привидно рухнал Александър Гиргинов, който отказва каквото и да е сътрудничество с властта е една от най-паметните в книгата – стряскащ пример за висотата на човешкия дух. Разбира се, има и много място за безбройните доносници на властта, но отношението към тях е дистанцирано, човешко и с разбирането на непоносимостта на репресията. Характери..

Убеден съм, че имаме крещяща нужда от такива разкази. Само чрез тях можем да измерим покварата на комунистическия режим, развратил безвъзвратно за половин век цяла нация и неуспели да се отървем от неговите метастази и досега.

Нека накрая добавя, че в книгата са намерили място и един прекрасен предговор на Христо Троански и един мой послеслов, в който разказвам историята на баба и дядо, едно учителско семейство, преживяло заедно същия ужас на „удара по средата”. Разкази за съдбата българска, когато Средновековието ни посети в средата на 20 век. Надявам се, че сме успели…

Наистина, купете си тая книга, ще научите повече за нашенския век на насилие и терор.